Отпътуване за Ню Орлиънс

 

Решението ми хрумна внезапно. Границите на Европа бяха затворени. Последният студент, с когото се срещнах лично, реши да се срещне онлайн. Броят на починалите в Америка все още беше малък, но броят на случаите нараства. Аз се опасявах, че пътуването ще става все по-трудно.

Купих си билет още на следващата сутрин и започнах да опаковам . Трябваше да се сбогувам и със съседите си и разбира се с плажовете.

Първия човек, когото срещнах, беше Къля, възрастен мъж, който навремето си изкарваш прехраната си в растения с марихуана в хълмовете на близката област, Санта Крус.  Сега той живее на лодка по кея с лодките и кара за автосервиз „Лифт“.

Бях се насочила към плажа, а той – към автобусната спирка.

“Трябваше да се откажа от колата”, каза той. „Никой вече не иска да споделя.”

“Ела с мен,” казах аз. “Заминавам и ще съм ви благодарна, ако се погрижите за колата ми. Никой не знае кога ще свърши това.”

Той ми благодари щедро и взе ключовете и тръгна да пазарува от бакалията.

Вторият човек, когото срещнах, беше Рис, подрастващо момче на около 25 години, когото нарекохме „Nibbles“, защото той постоянно се храни

“Как издържаш в тази криза”, попитах аз.

“Без работа съм”, отговори той. “Откакто ми откраднаха колата, работя в бара.”

“Ела с мен,” казах aз. “Заминавам утре за Ню Орлиънс и чистя хладилника си.”

Рис беше много щастлив и обеща да готви за всички момчета, с които се мотае по кея с лодките.

Третият човек, Рик, когото срещнах, ми е ми е много скъп, защото ми напомня на по-големия ми брат, Шон, който беше продавач на марихуана дори дните на забраната. Шон се из Америка фургон  с кучето, срещайки се с момичета и разглеждайки света.

Рик, доколкото го познавам, той е по-успокоен, но той е жилав и жилав като брат ми и освен лодката си има и гигантски камион за военни транспортни средства. Той чисти камиона, когато го срещнах.

“Рик, чувствам се летящ,” казах a, знаейки, че ще пропусна да го видя.

Той ми подаде няколко “магически” гъби. И ме покани да седна за момент в камиона.

“Какво правя? Ще ми липсвате всички толкова много”, казах.

Рик нарича камиона си „кабина за изповед“ и това беше . Гъбите ме отпуснаха и си по-говорихме за всякакви неща, преди слънцето да залезе.

“Имам достатъчно газ, за ​​да карам този камион за 400 мили от апокалипсиса идва”, каза той. “Мога да се самосезират в пустинята, но не отивам никъде. Ще бъда тук, когато се върнете.”

Прегърнахме се и се разплакахме. На сутринта Kъля ме закара до летището, а Рис и Рик седнаха на паркинга, барабани рейки, за да ме изпратят със чар на защита.